Стигна до площада на баните, оживен през летния сезон, сега пуст, и отмина джамията, върху минарето на която светеше лампа. Модерните постройки от центъра на града — символ на търговско благополучие — отстъпиха място на изтърбушени паянтови къщички с дървени порти, овощни градини и широки дворове, сред които горяха огньове. Жените вареха мармалад, а мъжете опушваха бъчвите или стягаха казаните за ракия.
— Аз съм Борис Морев, син на Редингота — представи се той, като че беше решил да се забавлява с баща си. — Познаваш ли Редингота?
Повдигна глава и с разтуптяно сърце видя сина на Редингота, сина на учителя по латински.
— Баща ти трябва да е много беден — съчувствено забеляза тя.
Πpи нaтиcĸaнe нa „Съгласявам се“ или aĸo пpoдължитe дa paзглeждaтe caйтa, Bиe пpиeмaтe вcичĸи биcĸвитĸи, чиятo цeл e пoдoбpявaнe нa функционалността, aнaлизa нa пoтpeблeниeтo и провеждане нa мaрĸeтингoви ĸaмпaнии.
Ние постоянно дължим суми на разни бакали, хлебари и месари в града. И затова едва ли има нещо, което да мразя повече от бедността.
Той я погледна равнодушно, но после изведнъж очите му трепнаха. Най-после той я видя… Най-после той забеляза, че тя беше хубава и от малко по-друго тесто.
Интересува се живо от литература, съвременните политически процеси на страната, както и от глобалните въпроси на сигурността.
Той разтърсва литературните среди до такава степен, че от една страна творбата на Димов е подложена на яростна критика от „злополучните критици“. Пантелей Зарев, един от тях, го описва така:
Към параклиса!… Но това беше много далеч. Щеше да закъснее, да се върне в къщи след идването на баща си.
Ирина наведе глава. Не бе нито уморена от пътя, нито оскърбена от постъпката на младежа, а само съзна, че и той беше нищожество — едно от тия провинциални нищожества като учителя по пеене с лъснатата от брилянтин коса, който я ухажваше, като неизвестните драскачи, които й изпращаха анонимни любовни писма, като цялата тази паплач от мъже с тъпи лица, с грижливо подстригани мустачки и ярки вратовръзки, която вечер се разхождаше по площада и ядеше семки в киното.
Тя въздъхна. Само веднъж да свършеше гимназия и да отидеше в София, да се запишеше в медицинския факултет… Тя знаеше как да живее и какво да постигне. В съзнанието й изпъкна чистият и жълт паваж на „Цар Освободител“, неоновите реклами, които мигат тайнствено в синия здрач, сладкарниците с елегантни мъже и хубави жени по масите, кината с големи екрани, с удобни меки седалища и с изискана публика, а не с тълпа от гамени, която мирише на чесън и плюе семки.
Борис седна отпуснато на една свободна маса и си поръча кафе.
Тя слезе долу, закуси и после отново се прибра в стаичката си — чиста като рътлина душата й до вчера. Вместо уроците си — тя ги запомваше отлично с едно бързо прочитане в междучасията — свърши „Палми край тропическото море“ и почна „Гирлянди от Хавай“, потъвайки в тръпките на сладостната меланхолия, които събуждаше прочетеното.